Приспивам любовта и тихото събуждане,  а - а +
Очите ми са взрели обичта!
Прегръщам тихото очакване,
Щастлива , съм със радостта.
Целувам мъхчета от нежни сладки тръпки,
Желая да съм слънце и погача,
За да нахраня чувствата във здрача.
Глухарче съм от вятъра раздухано,
Където мина пръскам семена.
А после майчински настръхнала-
Орлица съм на непристъпна канара.


Завръщане!
Отново и отново,
Отново съм във собствената кожа!
Отново съм жена със синя пазва
Отново нещо пазя и погазвам.
Завръщане!
Страхувам се и плача
Ликувам и сама съм си палача!
Завръщане!
Здравей и ново сбогом,
Със теб отново имаме обаче,
Със теб отново сме на - но , ако,
Каквото и това да значи.


Като ,че ли сме родени със пакост в душите!
Снегът ни греховно е бял
И тичаме с болки в петите,
В очите ни има печал!
Светът е безумно ухаен,
По пъстър,
 По сладък,
   По млад!
А ние сме вечно политнали,
Със заложен в душите ни глад!



Не знам дали , от тихото сънуване,
отново имаме да кажем с теб какво
сме дали на великото сбогуване.
И отговорили ли сме на многото
- Защо ?
Отворили сме вътрешни уши,
да чуем дневното жужене.
И кичим се със обици на мънички,
бленувани безумия.


О Христе !
О каква съдба!
Прекланям се пред светлото безумие,
Да бъдеш разпнат от тълпа бушуваща от недоумие!
Какво тържествено , мъжествено послание,
Змията няма власт, над нашите души-
Наказана за нейното бездушие,
вечно под другите да пълзи.
И днес сред нас пълзят влечуги,
С човешка плът , без собствени души
И води ги единствено в ума им
Единствено : пълзи , пълзи пълзи!


Животът ми е рана от любов.
Разкъсван от мълчание и нежност,
Това че съм била самият студ ,
Не значи , че не съм била метежница.
Не съм светица , но и грешница не съм
Запазила съм в себе си везните
Остава само поетичен звън,
но някак си така са чисти дните.


А някой казват , че е твърде прозаично ,
Че няма действие , че не е мелодраматично,
Че твърде лично е и твърде откровено
Не е забулено и замъглено, че не е творчество,
че не е поетично какво тогава е? -
щом е по-различно!
Поезията мисля , че е чиста тя отразява
Романтизма в реализма!
Защо да ги заплитам думите през призми?
Защо кажете ми да са с неологизми !


На теб бабо !
Връщам се назад
В спомени нежни
В двора стар,
С цветя белоснежни,
С малко къще и сляп двор,
Със съборен и крив стобор.
Стоеше на пруста
Малка и крехка,
Със забрадка побрала
Сплетени плитки -
Очите ти грееха,
Със сива омая ,
На толкова , рядкото
Щастие зная!
Аз твоята внучка не съумях
Да те обичам и това ми е грях!
Единствено аз бях твоята болка,
Твоя мехлем и твоя тревога,
Дори не успях да ти кажа -
Сбогом !


Съвестта се разбуди
Разчупи черупката орех
С вкуса на йод лют
Протегна лениво своите крайници
Заприличали на рибешки плавници
Очите и се завъртяха,
Ръждясали болтове с болка пищяха.
Не дочака сърцето да тупне
И побърза гола да хукне,
Загубила своята виза,
Къде ли беше тръгнала да излиза?
А простора , гърмеше , трещеше,
Като ниагарски водопад от светлина!
Като зачеваща жена!
Зовеше я като стих ,
Като борцов тепих.
Погледнах и ходилата -
Бяха кървави !
Макар ,толкоз , години да са ,
Като дървени.
Приласках я!
Целунах я
И заплаках !
От сълзи измита , я прибрах тази скитница !


Госпожо, госпожо любов !
Почакайте !
Накъде сте тръгнали ?
Когато ви викам, защо се озъбвате ?
Берете есенни , жълъди паднали!
Толкова много, ли сте страдали ?
Приглаждате своите слепоочия,
Да скриете белия мъх на годините,
Краката ранени галите с длани,
От нежност и ласкавост набраздени.
Защо сте боса,
Госпожо, любов ?
Не ви ли обуха
Господата - гамени?
Не ви ли наричаха - чудна сирена ?
Не ви ли обичаха , щастливо засмени ?
Очите Ви млади са , като пролетта!!!
Довиждане и добре дошла !


Мамо !
Да галя твоите коси ,
Да милвам твоите очи,
Със ситни паяжини , нежни
Да шепна твоето име - мамо!
Облегната на топло рамо!
Дари ме обич, дари ме със сила !
С какво , ли аз съм те дарила ?
С какво заслужих таз любов ?
Благодаря ти , цял живот !


Живота бремето наляга,
На плещите човешки!
Разпъва , те на кръст и ти прощава!
Гледа как танцуваш по жарава !
Един живот - капка сред морето !
И бог , и ад , и рай - за всеки под небето !
А човек е млад , макар и на столетия!
Щастлив греши и честен в ад ,
Още непълнолетен е !


Умират звуците - китарени слънца,
Умира и нощта , разтворена в любов и песен.
Плачеща върба , навела своята съдба
Събира сенките на влюбени сърца .
Покрива заревото с перки розови,
Кристален звън !
Къде си ти сега ?
Отнесе твоя влюбен поглед ехо песенно!
Върбата плаче пак , но е съвсем сама !


Хризантеми,
Неми хризантеми,
Протегнали са стъбълца ,
Като ръце прострени за
Глътка нежна светлина !
Зелено е сърцето им ,
А цветно е лицето им.
Малки таралежи , в цветната леха.
Настръхнали от студ ,
Облъхнати от влага .
Хризантеми ,
Неми хризантеми - деца на есента !